Бръмбърчета
Имам бръмбари в главата, ужас! И проблема не е, че ми пречат - не. На мен ама изобщо не ми пречат. Но околните постоянно се оплакват. Пречело им жуженето.
Не искам моите бръмбърчета да си ходят. Обичкам си ги. Бръмчат ми, правят ми компанийка. Като ми пърхат из главата и ми сгряват ушите. А и през прозрачните им крила сякаш виждам света в други цветове, доста по-интересни от обикновените.
В последно време обаче линеят. Когато някой започне да ми крещи да спра с това жужене и бръмбърчетата ми изведнъж утихват, свиват се и сякаш се разболяват. Тогава аз започвам мило да им говоря, захранвам ги с топличка супичка от мечти (много я обичат, ама на фидето се цупят) и им правя компреси с любов.
Не искам да живея сама, но си обичам бръбърчетата!
Май остарявам...
5 коментара:
Не остаряваш, Ани, просто всеки има нужда и от човешка топлинка... Но бръмбърчетата ни са си най-истинските ни приятели и ... никога няма да ни предадат, за разлика от хората :)
Бззззз , бръмчат бе , бръмчат си. Хич не дават покой. Ама ако не са бръмбарчетата трябва да умрем от скука. Но Ани да знаеш и бръмбарчетата не ни предават, защото ако ни предадат значи да се влеем в гмежта на средностатистическата маса от нормалници.
*THUMBS UP* :D
А аз къде съм казала, че бръмбърчетата ми ме предават, Християн? Нали именно обратното твърдя. ;-)
Запази си бръмбарчетата, всеки от нас има такива, ако те не бяха нямаше да чустваме че сме живи....
Публикуване на коментар