Всичко постоянно се повтаря

Пак съм тъжна. Пак съм разочарована от себе си и от мечтите, че някъде там има някой. Защо изобщо ми е да вярвам в това? Не ме прави по-спокойна. Само ми дава празни надежди, които после болят. Странното е, че боли физически. Нали това не е някакво шибано доказателство, че душата съществува?
Като бях мъничка, моят баща ми даде да се уча на живот от "Малкия принц". Не съм сигурна до колко съм му благодарна за това. Пораснах... Живота ми показа по някакъв нагло-ехиден начин, че "Малкия принц" е една красива утопия. Добре! Ще се науча да живея по правилата му.
Лутах се. И все още се лутам... Толкова се уплаших от самотата, че се наложи да се науча да се смея през сълзи. Някъде бях прочела, че колкото е по-добродушен човек, толкова по-лесно може да стане циник. "Пътеводителя" ми подаде ръка. Обожествих Зейфод. Толкова е лесно, когато имаме идол. Но продължавам да си мечтая за Шрек... Защо?...
Сякаш се уплаших за малкото дете в мен. Исках да го запазя чисто и по детски наивно. И, за да не страда, го затворих зад дебелите стени на непукизма. Кого залъгвам? Себе си... Детето трябва да играе на слънце. И да порасне. И да научи важните уроци - не плачи, не показвай слабост, посрещай трудностите с високо вдигната глава. За какво именно иде реч? Защо да не плача? А имам право да се смея. Не е честно! Защо да не показвам слабост? Какво е слабост? Нали уж сме хора? Цивилизовани. С претенции за култура и съпричастност. И какво е гордост? Кое е мерилото за нея?
Искам да порасна. Толкова много искам да порасна.