Ела близо до сълзите ми

Може би открих Дон Кихот. Долсинеята в мен се събуди. Искам да вляза в тази мелница, в която се е заключил. Искам да прегърна тъжната му, отчаяна душа. Искам да го погледна в очите. И в моите той да прочете отговора, който вече е спрял да търси.

Тази вечер той беше странно шеговит. Някак си хладен. Стана ми студено. И, както винаги, реших да се скрия под дебелото одеало на самотното ми легло.

Защо се плаша? Защото може аз да не съм неговата Долсинея. И ме е страх да чуя този отговор. Винаги съм твърдяла, че мразя фалшивите надежди. Защо тогава сама ги подхранвам?

Знам, че той няма никога да прочете тези редове.

Не знам какво да правя утре...

"Този филм" Дони и Нети

Ела във очите ми,
ела близо до сълзите ми,
ела близо до лицето ми,
ела близо до сърцето ми.

Тихо ела, а после силно се гушни във мен,
филмът за възрастни е забранен.
Тихо ела, а после силно се стопи във мен,
филмът е наш...

Пф!

How evil are you?

А аз си мислех, че съм добричка... Единствено ме успокоява факта, че съм "на равно" с Елена. ;-)

Рицари

Вече никой не вярва в Дракони. И затова жените си продадоха девствеността. За жълти стотинки. Мислейки, че така ще се спасят от глада.

А Дон Кихот се скри зад дебелите стени на мелницата и започна да си скубе косите, крещейки: "Няма Долсинеи...". Санчо Панса избяга.

Ланселот уби Артур. Ожени се за Гуинивиър. Тя пък избяга с някакъв никому неизвестен коняр, който я биеше, повтаряйки: "Ама аз за твое добро го правя, за да разбереш... Защото те обичам."

Любов. И тя стана разменна монета. Дадохме под наем сърцата си. От страх. Страх от самите себе си.

Фалшив свят, пълен с фалшиви хора!

В банката трябва да сме сериозни

Във входа на банката има 10-тина стъпала. От двете страни на стъпалата има някакъв бордюр - каменни стъпала, едно се равнява на две... Тесничко е. Околко 15-тина сантиметра. Вчера, като излизахме от банката със сестра ми, аз реших да пробвам дали ще успея да сляза от там. И прескачайки от стъпало на стъпало, с риск да падна и да си счупя носа, си пеех:

И тогда, наверняка,
вдруг запляшут облака
и кузнечик запиликает на скрипке...
С голубого ручейка
начинается река.
Ну, а дружба начинается
с улыбки...

Сестра ми се смя. Аз се смях. Тя, през сълзи повтаряше: "На колко си години, Ани?!".

Обичам те, Тоничка!

Суйт Мери Джейн

Manu Chao

Bongo Bong

Mama was queen of the mambo
Papa was king of the Congo
Deep down in the jungle
I started bangin' my first bongo

Every monkey'd like to be
In my place instead of me
Cause I'm the king of bongo, baby
I'm the king of bongo bong

I went to the big town
Where there is a lot of sound
From the jungle to the city
Looking for a bigger crown
So I play my boogie
For the people of big city
But they don't go crazy
When I'm bangin' in my boogie
I'm the "king of the bongo, king of the bongo bong"
Hear me when I come
King of the bongo, king of the bongo bong

They say that I'm a clown
Making too much dirty sound
They say there is no place for little monkey in this town
Nobody'd like to be in my place instead of me
Cause nobody go crazy when I'm bangin' on my boogie
I'm the king of the bongo, king of the bongo bong
Hear me when I come
"King of the bongo, king of the bongo bong"
Bangin' on my bongo all that swing belongs to me
I'm so happy there's nobody in my place instead of me
I'm a king without a crown hanging loose in a big town
But I'm the king of bongo baby I'm the king of bongo bong
King of the bongo, king of the bongo bong
Hear me when I come, baby, king of the bongo, king of the bongo bong...

Повесели се с мен. Усмихни се на света. Може пък и той да ни се усмихне. ;-)

Стремежи

В онова малко късче небе над двора ми аз съзрях Голямата Мечка. И си помислих, колко малко всъщност виждам от безкрая. Ограничени сме от всякъде и от всичко. От стени, които ние сме издигнали, от стени, които сме позволили да издигнат и от стени, които са били издигнати без ние изобщо да сме били там.
А Голямата Мечка просто ми се усмихна и каза: "Полети!". "Но как?", зачудих се аз. И започнах да се ровя за решение. Нямах право да се оправдавам със стените. "Силните търсят решения, слабите си намират оправдания" беше казал някой. А аз искам да съм от силните, нали?!
Исках да полетя, но не знаех коя е тази тежест, която ме задържа. Здраво стъпила на земята. Повдигнах крака си. Не, това не помага. Някъде другаде е скрита тежестта. Потърсих оковите. И ги съзрях вътре в мен. Морални ограничения, фалшиви догми, скрупули, вяра в празни обещания, безсмислени думи, пошли чувства... Толкова здраво се бях вкопчила в идеята, че трябва да стъпя здраво на земята, че бях забравила да гледам нагоре. И крилете ми закърняваха. Гноясваха, а аз, замъглена от снобизъм, не обръщах никакво внимание на болката. Която ме разяжда...

Всичко постоянно се повтаря

Пак съм тъжна. Пак съм разочарована от себе си и от мечтите, че някъде там има някой. Защо изобщо ми е да вярвам в това? Не ме прави по-спокойна. Само ми дава празни надежди, които после болят. Странното е, че боли физически. Нали това не е някакво шибано доказателство, че душата съществува?
Като бях мъничка, моят баща ми даде да се уча на живот от "Малкия принц". Не съм сигурна до колко съм му благодарна за това. Пораснах... Живота ми показа по някакъв нагло-ехиден начин, че "Малкия принц" е една красива утопия. Добре! Ще се науча да живея по правилата му.
Лутах се. И все още се лутам... Толкова се уплаших от самотата, че се наложи да се науча да се смея през сълзи. Някъде бях прочела, че колкото е по-добродушен човек, толкова по-лесно може да стане циник. "Пътеводителя" ми подаде ръка. Обожествих Зейфод. Толкова е лесно, когато имаме идол. Но продължавам да си мечтая за Шрек... Защо?...
Сякаш се уплаших за малкото дете в мен. Исках да го запазя чисто и по детски наивно. И, за да не страда, го затворих зад дебелите стени на непукизма. Кого залъгвам? Себе си... Детето трябва да играе на слънце. И да порасне. И да научи важните уроци - не плачи, не показвай слабост, посрещай трудностите с високо вдигната глава. За какво именно иде реч? Защо да не плача? А имам право да се смея. Не е честно! Защо да не показвам слабост? Какво е слабост? Нали уж сме хора? Цивилизовани. С претенции за култура и съпричастност. И какво е гордост? Кое е мерилото за нея?
Искам да порасна. Толкова много искам да порасна.

Тест

Днес открих в блога на Сиската едно чудесно тестче. Интересно е да провериш доколко те познават втоите приятели.
А на този тест на моя любим приятел Момчил се смях през сълзи. Мунчо, обичам те!

Горчивото сърце

Моята дъщеричка е много крива след като се събуди, ако спи слетобеден сън. И днес тя спа. Събуди се кисела, кисела... Аз я гушнах и и' казах:
- Ти си едно момиченце сладко!
- Не съм сладко. - отвърна ми намусено тя.
- А какво си? Горчиво ли? - пошегувах се аз.
- Да, горчиво съм.
Малко по-късно разговарях със Силвия в IRC. И тя ми разказа нещо много красиво, много истинско и много тъжно:
"В пустинята видях човек, гол, озверял.
Седеше на един камък, стискаше сърцето си в ръце, и го ядеше.
- Добро ли е, приятелю?
- Горчиво е, но ми харесва! Защото е горчиво и защото е мое!"
Стана ми много тъжно. Има толкова много красота в тъгата. Има толкова много красота в болката. На всяко нещо трябва да се насладим и отдадем изцало, убедена съм в това. Толкова лутания за смисъла на живота, а той е толкова простичък - живота трябва да се живее. Истински. Изцяло.

Боли ме глава цял ден :-/

Дъщеря ми в момента гледа някакво детско филмче. Там една принцеса, търсейки своя принц, пее: "Ако трябва цял живот сърцето ми ще плаче, но аз ще те търся...". А папагал един с пиратска превръзка на окото и' приглася: "Йо-хо-хо и бутилка ром!".
Смях се. Смях се, защото дъщеря ми се засмя на папагала. А тя е едва на 4 годинки... Тя не търси любовта. За нея любовта е даденост. Когато порасне, ще се научи и тя да търси. А трябва ли? Защо трябва да търсим нещо, което си идва само?
Защо ни е страх от самотата?
Снощи пих много вино. Боли ме глава.
А денят беше слънчев...